www.bgton.com

Когато Кание Уест рапира за “чекиджии, които така и не се хващат на работа”, знаеш, че говори за себе си. Работата на човека е да е ненормален и съдейки по музиката му, можем да кажем, че бизнесът му процъфтява. В My Beautiful Dark Twisted Fantasy чуваме най-маниакалната му музика досега, пускаща се по инерцията на героично по размерите си безумие, достойно за планината Олимп. Уест посяга към грандиозността на стадионния рок, всепоглъщащото звучене на хип-хопа и еротичния блясък на диското – посяга към всичко това, през цялото време. Никой поне наполовина с акъла си нямаше да може да направи този албум.

Миналия път Кание бе подходил минималистично с електронната меланхолия на 808s & Heartbreak. Но във Fantasy той е безумен максималист, помитащ правилата на хип-хопа и попа, дори самият той да ги е създавал през последното десетилетие. Има хип-хоп епики, извънземни електроники, изненадващи гост-участия от Bon Iver през Фърги до Крис Рок, дори шибано соло на пиано от Елтън Джон. Това е най-добрият му албум, но е и много повече – това е и манифестът на една рок звезда за смаляващия се свят. Всички ние постоянно сме принуждавани да снижаваме очакванията си, да притъпим вниманието си, да се примирим с по-малко. Уест иска да настояваме за повече.

Никой друг не прави толкова смела и странна музика – от зловещия космически фънк на “Gorgeous” през заемащата от King Crimson “Power” до параноичните стакато струнни в “Monster”. Шест минути след началото на “Runaway”, доста след като парчето вече се е загнездило в мозъка ти, музиката секва и си мислиш, че това е краят. Но металическото пиано остава, фийдбекът на електрическа китара въвежда чела а ла “Strawberry Fields”, а самият Уест изпява соло в стила на Робърт Фрип през вокодера си. Изглежда няма начин това да проработи, но песента продължава още три минути, без да изгуби магията си.

След цяла серия шумно отразени емоционални сривове Уест се вглежда в тъмните кътчета на обърканата си душа. Мисли за секс и романтика, но е откровен и за мъжкия си гняв както никога досега. В изповеди като “Runaway” и “Blame Game” той искрено се чуди защо се налага да е такъв тъпанар. Но песните са и най-забавните му досега, като Кание показва и смъртоносното си остроумие зад микрофона: в “Dark Fantasy” той римува “мили Боже, мили Боже, това Мурчиелаго” с “диабло” и “Новата ми мацка в рокля на Фийби Файло./ Толкова свирки, събудих се в Слийпи Холоу”.

Има една история за това как Queen пишат “Bohemian Rhapsody” – всеки път, когато от бандата си мислели, че песента е готова, Фреди Мъркюри идвал и казвал: “Добавих още няколко “Галилео”-та, скъпи”. Но никой не може да вкара повече “Галилео”-та от Кание. С My Beautiful Dark Twisted Fantasy той кара всеки друг по радиото да изглежда смехотворно примирен, като поставя предизвикателство и пред публиката. Кание Уест смята, че си малоумен, ако се примиряваш с изпълнители, които не се стараят толкова, колкото той. И това означава общо взето всички.

Роб Шефийлд

http://rollingstone.bg/kanye-west-my-beautiful-dark-twisted-fantasy/#more-11705