www.bgton.com

Здравейте, аз съм Хилда Казасян и се занимавам с музика и за съжаление с още куп неща, за които ще ви разкажа след малко.

Защо и как реши да се занимаваш с музика?
Аз не съм решавала да се занимавам с музика, защото всъщност се занимавам с музика от преди да взимам съзнателни решения. Около мен винаги във вкъщи всичко е било свързано с музиката. Когато не се е слушало музика, се е правило музика. Когато не се е правило музика, се е говорило за музика. Това е било толкова естествена част от живота ми и не е било решение, което се е налагало да взимам или не. Всъщност си давам сметка, че ако не бях се занимавала с музика, щях да бъда един изключително нещастен човек.

Какво щеше да работиш ако не се беше занимавала с музика?
Примерно, друго нещо, за което имам нюх и усещане е вътрешния дизайн. И може би щях да се занимавам с интериор, със създаването на красота около себе си. Може би това, но въпреки всичко смятам, че щях да бъда едно наистина нещастно същество ако не се занимавах с музиката.

А защо точно джаз? Защо не някакъв друг стил?
Ми по същата причина. Защото вкъщи се е слушало тази музика. Защото съм отраснала, приспивана и събуждана с този стил музика. Въпреки, че аз съм с класическо образование. Завършила съм музикалното училище и академията с ударни инструменти. Но джазът всъщност е музиката, която ми е приятно да слушам по всякакъв повод. Независимо дали като фон, независимо дали като нещо, което ми е важно, чисто музикално, независимо дали за да ми създаде атмосфера на уют и любов. Просто винаги търся тази музика, затова просто това е моята музика.

Не ти ли се е искало да смениш малко стила?
Искало ми се е в едни по-тежки периоди, в които тази музика много не се възприемаше. Аз непрекъснато казвах на Христо Йоцов, с когото работя от години, че трябва да направим нещо по-комерсиално. Аз много се радвам, че съм имам такъв човек до себе си. Той направи възможно най-важното нещо за мен досега. Именно това, че когато искаш нещо, когато държиш на нещо и го правиш сравнително добре, да не му изневеряваш, да бъдеш търпелив и тогава в един момент толкова сериозно започваш да тежиш на мястото си там, където си стигнал, че тогава всъщност усещаш истинското удоволствие от цялата тази работа. А тогава усещаш такова удоволствие, че си даваш сметка, че всички тези по-трудни години са си заслужавали.

Какво е чувството да стоиш на сцената и отпред да те гледат хиляди хора?
За мен е много приятно. Всъщност това е усещане, за което може спокойно да се каже, че е незаменимо. Това е този особен адреналин, който нищо друго не може да ти даде когато си на сцената. И когато си уверен в това, което правиш. Огромно условие, за това което ме питаш е да знаеш какво правиш и защо си на сцената. Факта, че в каквото и да си бил преди това, и да ти е било мъчно за нещо, и да си бил много уморен, и да страдаш истински за нещо, в моментът, в който излизаш на сцената, забравяш всичко. Страшен кеф е.

Не се ли притесняваш понякога?
Понякога се притеснявам. Аз с такова огромно удоволствие излизам на сцената, че вече почти забравям и да се притеснявам. И когато ставам все по-добра с времето, се притеснявам все по-малко. Някак предусещаш удоволствието, което ще изпиташ минути преди него и то е по-силно от притеснението.

А спомняш ли си за първият си концерт?
За първият си концерт точно не мога да си спомня, защото съм била много малка. Едни бяха свързани с детските песнички, които записвах в радиото, други след това в музикалното училище – имахме продукции почти всеки месец. Там вече се притеснявах. Ние излизахме десетина дечица и предавахме притесненията си едно на друго. Тога си спомням, че беше истински стрес цялата тази работа. Аз от толкова малка съм на сцената по някакви си поводи. Това е просто едно от любимите ми местенца.

А имало ли е момент, в който си искала да се откажеш от музиката, да спреш да пееш?
Не. През акъла не ми е минавало такова нещо. Никога, ама никога по никакъв повод не ми е минавало през акъла.

Ти ни каза, че скоро ще издаваш нов албум. Разкажи ни за него.
Предишния ми албум „Замълчи, замълчи” беше с филмова музика от стари български филми. Песни, аранжирани от Христо Йоцов и Румен Тосков, с когото работех дълги години. Не мога да опиша какво изпитвам от факта, че този любим за мен човек и приятел почина това лято. Объркаха се нещата, но сега вече с нови сили, заедно с Живко Петров, Христо Йоцов и Мишо Йосифов правим един чисто джазов албум с джазовите стандарти от световната класика. С нови аранжименти. Забавихме го и заради включването на Живко, който имаше нов поглед и нови идеи. Сега всъщност, след Нова Година ще започнем студийна работа по албума.

Как всъщност се издава един албум?
Преди всичко се измисля. След това се изсвирва. След това някоя друга певица го изпява евентуално, ако е вокален. Много е важно за мен, един албум, до момента, в който го хванеш в ръката си, цялостно да е направен с много вкус, не само в името на това да е нещо модерно, да измислиш някаква обложка с една по-класическа музика вътре. Сядаш след това с човекът, който си избрал да ти помогне за това как ще изглежда самият диск. И след това го даваш на своя издател. Хубаво е да си намерил преди това, защото най-важното е да има кой да ти го издаде. И правиш промоции.

Дълъг ли е процеса?
Не. Моята работа не. При мен не е както при поп певците – записват една песен, след два месеца – друга и т.н. Ние за две седмици записваме албума. Това е разликата в работата просто, при различните стилове. При една добра организация много бързичко става.

Имаш ли твоя песен, която не ти харесва?
Да. Не една. Сега, когато си слушам първите албуми, има много неща, които не ми харесват, защото години след това си дадох сметка какво е било всъщност. Знам, че съм един много добър музикант, инструменталист. Мислех си, че когато си добър инструменталист, от само себе си ставаш и добър певец. И защото винаги съм знаела от моите учители и от собственото си усещане, че съм много добър музикант и си викам защо пък да не пропея и аз, просто ей така. Христо Йоцов, който имаше студио още тогава, трябваше да записва една реклама за някакви хотели по морето. Трябваше му някой да изпее много гласове. И аз защото съм добър солфежист – даваш ми нота и веднага я изпявам, изпях една чудесна група на тази реклама. И си казах, че това е като детска игра – направо влизам и записвам албум. И лошото е, че моята летва, излизайки на сцената я бях сложила много високо, а в самата си работа на сцената, трябваше да догонвам собствената си летва. Затова има и много неща, които сега даже не си ги и слушам.

Коя е твоята любима песен?
Това не мога да ти кажа. Във всеки период абсолютно различно. Това, което за мен е много важно е, че аз никога през живота си не съм пяла на плейбек. Аз съм от малкото луди хора, които и до ден днешен, независимо дали е за участие за две песни или една песен, аз отивам с всички музиканти, така че на всеки концерт, различна песен ми става по-любима, в зависимост от моето състояние. И тъй като това, че пея винаги на живо ми дава възможност да импровизирам и от всяка песен да направя малко или много нещо различно. Така че всеки път ми харесва и ми действа най-добре различно нещо.

Това, че пееш винаги на живо понякога не ти ли създава проблеми, когато си болна например?
Ми не. Тогава си хващам други разни фатчици, в които разчитам много повече на нюанси и т.н. Всъщност имаше един случай в една телевизия, в който пях на плейбек, понеже в телевизията е много рисковано да пееш на живо, заради озвучаването. Аз мисля, че в България повечето телевизии могат да развалят един концерт много повече от лошите музиканти. Относно този един случай, в който се налагаше просто да пея на плейбек – беше ми толкова трудно да нацелвам устата си с това, което съм изпяла. Чувствах се като един пълен глупак. Отварям си устата, усмихвам се...трагично беше.

Но за повечето млади изпълнителни в днешно време явно не е трагично, щом толкова често използват плейбека.
Тяхна си работа. Аз не мога да си го представя. Музиката е за да я създаваш.

Ти имаш малка дъщеричка. Тя интересува ли се от музиката?
Много се интересува. Тя е на 8 годинки, Надежда се казва. Аз, тъй като съм страшно неамбициозна майка, никога не съм и казвала да седне да свири. Но тя се връща от училище и самичка сяда на пианото. Започва не само да свири, но и самичка да си смесва пиески и да си създава сама музика. Първите два, три пъти като я чух, аз много се стреснах. Защото това си е нещо, което даже аз не мога да правя. Ще видим какво ще стане.

Ти подкрепяш ли я?
Разбира се. Аз я подкрепям в абсолютно всичко, което я интересува и с което иска да се занимава.

Мислиш ли, че тя ще продължи твоят път?
Да. Вече да. Тя е толкова талантлива, че ако на нея това и доставя удоволствие, аз реших че ще я подкрепя за това.

Какво е нужно за да си необикновен изпълнител, харесван от хората, различен?
Нужно е да запазиш харизмата си.Това е едно от нещата, които са важни според мен, освен да имаш индивидуално звучене, разбира се, което пък е въпрос и на тембър, и на музициране. Това установих с течение на годините, че ми действа най-много – искрения изпълнител. Не само изпълнител, той може да е и артист. Когато усещаш искреността и нормалността на човека срещу себе си, ти му вярваш и възприемаш това, което прави той. Едно към едно го възприемаш.

Човек трябва да бъде себе си.
Това е изключително важно. Много важно е, да не започнеш ти да обслужваш публиката, а да си си ти.

Талантливи ли са българите като цяло?
Да. Ние все казваме, че сме най-талантливите, най-работливите и всичко най, а сме най-зле от всички в крайна сметка. Мисля, че за малката ни държава, сме изключително талантлива нация.

Трудно ли се реализира талантът?
Много трудно. Тука вече трябват допълнителни неща. Основното е да го имаш. Много е трудно в нашата държава, която за мен е най-идиотската държава, която може да съществува. Освен всичко тази държава е в криза. Освен всичко не е виновна само кризата, защото дори след като отмине кризата, толкова са се размили ценностите в тая държава. Толкова години труд е положен, за това да не се знае кое е добро и кое лошо, кое е ценно, кое е красиво и кое грозно. Размиване на основни ценности. Това прави много трудно реализирането на който и да е талант в България.

А какво правиш през свободното си време?
Аз винаги съм била домошар. Обичам да си имам гости вкъщи. Да готвя разни вкусни спагети примерно. Да гледам хубави филми. Да слушам хубава музика. Лошото е, че свободното ми време стана нещо много относително напоследък. Да не кажа, че почти го няма. Едно от любимите ми неща е да се кача на колата и да замина нанякъде. Сега само чакам да минат тези две седмици и се качвам на самолета този път и заминавам с дъщеричката си на топличко за празниците.

До колко според теб музиката е бизнес и до колко изкуство?
Музиката е изкуство. Ако ти тръгнеш да подхождаш по някакъв друг начин към нея, то тогава опошляваш генерално нещата. Когато възприемеш музиката като изкуство и когато започнеш да я учиш, както изучаваш изкуството и да я усещаш така, след това разбира се, ако си добър, се превръща и в бизнес. И аз съм доказателство за това, защото аз живея от музика, което означава, че тя може да стане и бизнес. Но тръгнеш ли с първо с него си изгубен.

Опиши себе си с 5 думи?
Симпатична, чаровна, усмихната... Не, виж какво, не мога с 5 думи. За мен е важно човек, каквото и да става, да носи доброто в себе си. Това в момента почнах да го търся повече в хората, отколкото акъла им. Аз претендирам, че съм добър човек.

Разкажи ни за бъдещите си проекти?
Този албум, за който ти разказах е едно от нещата, които след Нова Година ще реализирам. И по повод това, че си говорихме колко е трудно да се направи нещо в тая държава, след като така или иначе останах тук, не ми е много ясно защо, но останах, реших, че сега напук на кризата, напук на всичката тая сивота, която ни е обгърнала от всякъде, ще правя много неща. Със страхотни рискове, трябва да призная, истински, огромни рискове, заедно с Боби Йоцов и Наско Янкулов, които създадохме „Сцена Академия” преди една година, сега правим един клуб, който ще е само за класическа и джазова музика в НДК. Ще се казва „Студио 5”. Даже името му избрахме онзи ден. Искам този клуб да стане средище. Средище на хора, които мислят като нас, които слушат такава музика и имат като нашето отношение към света.

Ти ще пееш ли там?
Ееее, разбира се. То остава в собствения си клуб да не пея. Ще пея до доскучаване на всички. Докато на всички им писне.

Коя е най-голямата ти мечта?
Естествено, че най-голямата ми мечта е да видя дъщеричката си прекрасна, пораснала, красива, млада жена, здрава и щастлива. Когато имаш едно такова същество до себе си, си даваш сметка, че всичко, каквото си говорихме сега е доста маловажно в сравнение с това същество до теб.

интервю на Габриела Таранджийска
оператор Нико Алексиев
скрипт на Габриела Таранджийска